Ние, атеистите, често чуваме един набор от шаблонни и нелепи фрази, чрез които се претендира да бъде сразена в сърцето нашата предполагаема идеология. Някои от моите любими конструкции са: „не може човек в нищо да не вярва, и ти вярваш в нещо”, „абе не го знам какво е точно, ама все има нещо”, „то тя и науката не може да обясни всичко”. Най-забавното в тези „възражения” е, че бидейки убеден атеист аз всъщност съм съгласен с всяко едно от тях. Тези твърдения не само че не засягат същността на атеизма, но дори не докосват повърхността му.

В какво всъщност сме убедени ние атеистите и искаме да убедим останалите. Не, не в това, че „бог няма”, въпреки че не намираме достатъчни основания за обратното твърдение. Не и в това, че науката има правилен отговор на всички въпроси. Това, в което ние сме убедени е, че усилието ни да разберем света, в който съществуваме, не може да бъде направлявано от онова, което се нарича „догма”. Догма означава твърдо установена, окончателна истина, която не може да бъде отричана, оспорвана, подлагана на съмнение или променяна.

Понятието догма е фундаментална концепция за християнската религия. Християнската догма е установена в ранното средновековие от вселенските събори и формулирана синтетично в християнското символ-верую. Едно малко различие във формулировката на тази догма довежда до схизмата, до разделянето на християнската църква на католическа и православна. Всеки, смятащ себе си за християнин, е длъжен да приема безпрекословно тази догма, иначе е еретик. Несъмнеността на догмата произтича от авторитета на учените богослови, които са я формулирали и от убеждението, че по някакъв мистичен начин те са получавали повече или по-малко преки указаниия от самия Господ-Бог в процеса на своите мирни размишления и при стигащите понякога до кръвопускане спорове. Към тези основания днес може да се добави и това, че вярата в догмата се е сдобила с многовековна традиция упражнявайки дълго време тотален контрол върху интелектуалния живот на доминираните от религията общества чрез различни средства в диапазона от блага проповед до безжалостна инквизиция.

В привързаността към традициите има известен чар, на който сме подвластни дори ние, атеистите. Традициите, обаче, са множество и точно тази – да приемаме буквално, дословно и безкритично тълкуването на Библията от група уважавани преди много векове богослови и да смятаме това тяхно тълкуване за единствената и задължителна основа за всяко възможно наше познание, може би не е най-добрата за следване традиция. Според една още по-стара традиция Сократ бил казал „Аз знам, че нищо не знам” за удивление на всички, които се възхищавали на неговата мъдрост. Всъщност би трябвало да се удиви всеки, защото човек, дори да не е Сократ, може да знае много или малко, но чак пък нищо? Вероятно и Сократ нещичко е поназнайвал щом ехото от неговите думи е оцеляло повече от 2000 години. И смисълът, който ние долавяме в това ехо, е че в това, което знаем няма нищо несъмнено. С тази фраза Сократ изпреварва Декарт, който през XVII век поставя съмнението във всяко наше знание в основата на своята формулировка на един различен подход към постигането на истината – научния метод.

За разлика от догмата научният метод се променя и развива. Той постоянно се подлага на различни видове критика, на преосмисляне или преформулиране. Едно нещо обаче остава неизменно и несъмнено – това, че не съществуват несъмнени истини. Това че не съществуват несъмнени истини, обаче, съвсем не означава, че всички истини са еднакво съмнителни. Отхвърляйки възможността да обосноваваме твърденията си чрез позоваване на нечий авторитет или на откровение свише и уповавайки се най-вече на опита и логиката, научният метод ни дава увереността, че знанието, което е открито за съмнение, критика и опровергаване и не е било опровергано е по-достоверно от онова, което лежи върху голата вяра. Научният метод ни лишава от надеждата да постигнем последно и окончателно знание, но ни спасява от един присъщ на религиозната догма порочен кръг. Този порочен кръг се състои в следното: вярата в Бог се основава на сляпото приемане на догмата, а истинността на догмата произтича от вярата в Бог. По един парадоксален начин, именно подлагайки всяка истина на съмнение получаваме шанса да постигнем истини заслужаващи висока степен на доверие.

Ако си позволим една словесна закачка можем да кажем, че в символ-веруюто на атеиста пише: „Следването на догми е лош метод”.

Ние атеистите не вярваме на догми. Не вярваме на авторитети и на божествено откровение. Ние вярваме, че методичните усилия на разума да разбере света, в който съществуваме си заслужава да бъдат полагани – и заради ефективността на резултатите, и заради красотата на самия процес.

Темата никак не е произволна, а ако не си успял да разбереш написаното, значи си прекалено предубеден теист с капаци.

Ще си ги мерим ли? Преди всичко, аргумента на авторитета е невалиден аргумент - няма значение колко учени в какво вярват. За твое сведение - ето ги и тези: http://brainz.org/50-most-brilliant-atheists-all-time/

Че аз не мразя Бог. За да мразиш нещо, то трябва да съществува, не си ли съгласен?

а ти ме заговори. Виждал съм интелигентни теисти, но ти не си от тях.

This web site is certainly instead useful given that I’m in the instant developing an online floral site - despite the fact that I'm only commencing out for that reason it is truly pretty tiny, nothing at all such as this web site. Can hyperlink to some from the posts right here because they are really. Many thanks significantly. Zoey Olsen